вход, регистрирай се

Да дойдеш на света


от Маргарет Мацантини

Въведени са общо 3 книги от този автор.
Потребители прочели тази книга (8): animalita, NeDa, zavinagiiii, яна, landonova, Митефей, elleee, GoddessDiana
В момента четат тази книга (1): mishela
Смятат да я прочетат (1): elfi_f

Това заглавие е на български.
Заглавието и на други езици:



Цитати от книгата: (20)

   покажи всички
Имал е единствено онзи зет, който не можа да достигне чак толкова близо до сърцето му, загнезди се по средата на гърлото като налеп.
Оказа се по-лесно да бягаш под бомбите, отколкото след това да вървиш върху развалините.
Не съм сигурна, че го познавам, но знам, че е той. Сложил е някое кило отгоре, с поовехтяла черна ленена риза, червеникава брада, косата не е така гъста. Походката не може да бъде объркана: разкрачени крака, спокойни дори когато бързат, ръцете се люшкат прекалено напред-назад, леко отделени от тялото. Прегръща ме без колебание, притиска ме до себе си, като че ли съм пакет с негови неща, после впива очи в лицето ми. Прави цялостен обход, устните, брадичката, челото. Застива на очите. Остава там, вмъква се вътре. Като морето, разляло се много напред, а сега съединяващо се със самото себе си. Дълбае обратно в изминалите години, за да прецеди дупката във времето през непристойната лакомия на този затрогващ и радостен поглед.
Спираме в Мостар... Градът е този мост, наричат го Стария и са имали предвид някой стар приятел, гръбнак от бял камък, съединявал двете части на града, християнска и мюсюлманска. Стария е преживял пет века, после е бил съборен за няколко минути.
...Мостът е шедьовър ба възстановителните работи, извършени от ЮНЕСКО, направен е какъвто е бил, с единствен отвор на свода и с камъните от предишния. Ала не със същите намерения.
Мостовете обединяват стъпките на хората, техните мисли, влюбените, срещащи се по средата им. По новия мост обаче минават само туристи. Обитателите на този разделен град остават всеки от своята страна. Мостът е като белия скелет на илюзията за мир.
Отнесе очите, които ме гледаха, и вече не ще мога да го питам как съм, а той да отговаря ти си.
Дърветата са толкова високи и самотни, като кулиси, затварящи небето ...
Детето отваря невиждащи очи и пред него е силуетът на италианския му дядо, който е продал къщата на своята старост, за да се роди то, парите му са изчезнали в джобовете на Мадоната пънкарка, на тромпетистката, влюбена в "Нирвана". Едно неизрядно рождество, в разнебитени ясли.
Няма лек за онова, което ни липсва, приспособяваме се, разказваме други истини.
Наблюдавам го и се плаша от него, трябва да стана от леглото, да го намажа с крем, да се погрижа за него. Да размажа прохлада върху гнева му.
Музикалното училище е наблизо ... Изкачвам един етаж ... Музикални фрази и акорди валят върху мен, докато се качвам ...
На стената откривам стария надпис TIŠINA, тишина ... но отдолу има голяма дупка, в резултат на някоя експлозия.
... Сядам на пода пред надупчената стена... Гледам надписа, едновременно смешен и тържествен. ТИШИНА! Мисля си за взрива, за снаряда, обезчестил тишината на тези стени, свикнали да поглъщат ноти.
После заспива. Гледам ръката му. Какво е ръката? Кой ли ни е изрязал така?
Направих всичко, за да се кача на този самолет, но ако в момента някой отвореше вратата му, луд, въздушен пират, щях да сляза и аз, в брашнената белота на облаците, във височинния мраз.
Обгражда го излъсканата къща, украшенията върху мебелите, светлите пердета, ключовете от колата, нормалността, намазана с масло и неудовлетвореност.
... думите не достигат до мен, остават увиснали някъде там, безполезни като щипки за дрехи на простор без пране.
Целувката е продължителна, влажна, езиците са охлюви, пресичащи площад.
... да потъна, както потъва клечка в торта, в димящите вехтории на спомените.
Ядохме кебапчета в деня, в който се запознахме. Купихме си от една лавка и ги изпапахме прави, дърво и камък се пукаше от студ. Жената, дето ги печеше, носеше плетена вълнена жилетка и готварско боне. Придружаваше ни в глада, наблюдавайки всяка наша хапка, щастлива, че оценяваме нейните кебапчета. Те бяха гордост. Гордостта на дребния ѝ живот на крайпътна готвачка. Виждам я, като че ли е пред мен... пролетарско лице, отрудено и все пак безкрайно мило. От онези добронамерени човеци, на които попадаш случайно и ти идва да ги прегърнеш, защото ти се усмихват от дълбините на своя човешки опит и отведнъж те измъкват от другата половина на света, онази унилата, на хората, затънали в своята локва тъмнина. Колко такива щастливци срещах тогава в Сараево! Имаха зачервени от студа бузи, да, но и от свенливост, понеже се осмеляваха да мечтаят.
» Добави цитат